Възкресение Христово – Великден, е най-големият празник за източно православните християни. Седмицата преди него се нарича „страстна“, т.е. „страдална“, заради мъките, преживени от Иисус за спасението на хората. Всеки ден от седмицата е „велик“, освен петък, наричан „разпети“. Вярващите се прекланят пред жертвата Христова и очакват възкресението му като Бог. Страстната седмица е време на съпричастност и тъга. В нея не се пее, свири и танцува, мъж и жена не се събират. Мъжете не работят в полето, а на жените е забранено да предат, тъкат, шият и плетат. Дните, в които най-стриктно се спазват забраните, са сряда и петък. В неделята е Великден.
Голям празник Великден, още по-голям Гергьовден
Чрез постенето и въздържанието се прочистват телата и душите на християните за светлия ден. От понеделник до сряда се къпят децата, а дома, двора и помощните постройки се почистват.
Велики четвъртък се откроява от останалите дни с обичая да се боядисват яйца, символ на празника и възкресението. Рано сутринта най-старата жена от къщата измива събраните от предишните седмици яйца и ги изтърква със зелени растения – коприва, трева, листа от глухарче и др. Така, освен оголването на черупката за по-добро „хващане“ на боята, се предава и магическа сила на възраждащата се природа на яйцето, а от него и на човека. Сварените яйца, още топли, се слагат в горещи разноцветни бои, извлечени от различни растения.
Първото яйце се боядисва в червено и с него се посреща изгревът на слънцето, прави се кръст на челцата или бузките на децата в дома – да са здрави и червени, след което се запазва на домашния иконостас до следващия Великден.
С боядисаните яйца се извършват и други обреди. Слага се червено яйце в сандъка с чеиз на момата за здраве и плодовитост. Заравя се в средата на нивата срещу градушка и гръм, а в събота жените посещават гробищата, прекадяват и раздават яйца за душите на починалите. Ако някой не успее да боядиса на Велики четвъртък събраните яйца, прави го на Велика събота.
Червеният цвят, символизиращ кръвта на Христос, се извлича от корените на брош.
Жълтият – от листа от праскова, дюля, черница или цвят от млечок.
Охра – от сухи люспи червен лук.
Зелен – от млади орехови листа.
Жълто-зелено – от листа коприва.
Няколко от първите боядисани яйца се слагат в сито, постлано с нова кърпа и се вярва, че имат силата да предпазват и лекуват.
На Велики четвъртък жените не перат, не бухат, не работят на чекрък или мотовилка, за да не се вият над посевите облаци и да не падат градушки.
На мъжете е забранено да запрягат кола и да ходят на работа по къра, защото както се въртят колелата, така ще се събират градоносните облаци над нивите.
На този ден се подновява квасът в дома, но от него на заем не се дава и не се изнася от къщата, за да не се изнесе богатството и стопаните да осиромашеят. В много региони от четвъртък започва месенето на питите и козунаците за празника.
Четвъртъкът на Страстната седмица е първият от седемте Велики четвъртъка, следващи Възкресението, а последният е Спасовден.
За пръв път боядисано яйце се консумира в неделя след Христовото възкресение –след обикаляне на църквата през нощта или сутринта, когато всеки член на семейството си избира по едно и се „бори“ (чука) с него. Яйцето, останало здраво е борец, а избралият го ще е здрав и късметлия през годината. Черупките, останали след борбата, се събират и се слагат в храната на добитъка за добър приплод, в корените на овошките за берекет, заравят се в нивите, смесват се със семето за посев, за плодородие и предпазване от природни бедствия. Червени яйца се носят на по-близките роднини и кръстниците, които също връщат яйца на кумците си.
От Възкресение до Възнесение (40 дни) хората се поздравяват с думите „Христос возкресе!“, на които се отговаря с „Во истина возкресе“.
В старите вестници за жената и тетрадките на домакините има Великденски рецепти, които могат да бъдат полезни и в наши дни.
Козунаци
Рецепта за 10–12 козунака, записана от габровката Мара Георги Атанасова през 30-те г. на ХХ в.
Продукти
60 яйца, 1,5 кг масло, 2 кг прясно мляко, 2,250 – 2,5 кг пудра захар, 10 кг брашно, 200 гр мая І качество, 3 лимона, 3-4 праха ванилия, 1 винена чаша ром.
Приготовление
Накисваме маята с малко хладко мляко и след това я подбъркваме с малко брашно и сол. Втори път подбъркваме маята с 1 кг мляко, 1 лъжичка сол и 3 цели яйца в по-голяма тенджера, защото тя бухва много и след 2-3 часа е готова. Избиват се жълтъците със захарта, а белтъците – на сняг. Половината масло вливаме вътре, а с другата половина замесваме козунаците. Измесването трае докато свърши всичкото масло и не по-малко от 1-1,30 часа. Измесването влияе много за да бъдат козунаците сполучливи.
Забележка
От белтъците оставям 20, които употребявам при пълненето на 3-4 козунака. Разбивам ги на сняг, който размесвам с млени орехи, стафиди, захар и ванилия. Намазвам питата и навивам на руло.
С 1 кг мляко се подбърква маята, а с останалото (1кг) се слага вътре в козунаците. Маслото е 1,5 кг, от които 1 кг масло и 0,5 кг мас.
Захарта е по-добре да е 2,5 кг.
От 60 яйца излизат 10-11 парчета козунак.
Понеже рецептата е за по-голямо количество, има и пропорция за козунак с 15, 20, 30 и 40 яйца.
Ето пропорцията за най-малкото количество козунаци.
Продукти: 15 яйца, 0,400 кг мас, 0,5 кг прясно мляко, 0,700 кг захар и 30-40 гр. мая. Намалено е количеството ванилия, ром и лимон.
Великденски бухти
От книгата на Пенка Хр. Чолчева „555 изпитани рецепти за готвене” от 1935 г.
Вземаме 6 жълтъка, ½ литър прясно мляко, 3 супени лъжици захар, малко ром или коняк, 150 милилитра прясно масло, кората на един лимон, мая и брашно, колкото поеме.
Маята приготвяме както маята за козунаци. Когато бухне добре, заместваме тесто от всички продукти, омесваме добре и оставяме да втаса. Когато е втасало вече тестото, разточваме го на лист, дебел 1 см, и го нарязваме с водна чаша. Между всеки 2 питки слагаме пълна лъжица някакъв мармалад и отново оставяме бухтите да втасат добре. Пържим ги в дълбок съд, като туряме горната им страна отдолу и непременно захлупваме с капак. Когато се изпържат, изваждаме ги с решетеста лъжица и още топли ги поднасяме с пудра захар.
Автор на статията е Румяна Денчева, уредник в музей „Етър“