Ако се снима филм за Рачо Ковача, изборът на главен герой няма да е лесен. Основните претенденти за ролята биха могли да бъдат майсторите Георги Манолов, Радослав Сарафов, Ивелин Вощански и калфата Венелин Велчев. Те представят ковашки и ножарски занаяти по време на събитието „Добра среща, добри наплати“, което се провежда в музей „Етър“ на 21 и 22 август.
Радослав Сарафов привлича интереса на посетителите не само с уверените си движения, а и с носията, която е облякъл. Казва, че е задължителна на това място.
„Когато се демонстрира ковашкия занаят в „Етър“-а, трябва да се направи всичко възможно да е по най-автентичния начин. Не аз избрах този занаят, въпреки че е наследствен. Пътувах по корабите и веднъж, когато се прибрах, татко ме помоли да му помогна в работилницата. От десетдневна, отпуската се превърна в двайсет години практикуване на професия.“
Ковашкият занаят и ножарството са живи, благодарение на майстори като Георги Манолов, Радослав Сарафов, Ивелин Вощански и като калфата Венелин Велчев.
„За да остане един занаят жив, не е необходимо много хора да го практикуват. Нека да са малко, но да го работят истински“, разсъждава Радослав Сарафов, който е убеден, че има много добри майстори в повечето региони на България.
„Но нека не бъркаме ковашкия занаят и шлосерството. Тук говорим за художествени занаяти. Целта на събития, каквото е „Добра среща, добри наплати“ е да видят хората каква е разликата между ръчния труд и машинния и да оценят майсторлъка на занаятчиите.“
Лазар Лазаров и съпругата му Василка винаги са заедно. Занаятите на Лазар – калайджийство и бакърджийство, са наследствени. Преди 32 години, още много млад, той започва да се обучава. Днес е различно – семейството има обособено място, където работи. В миналото няколко майстори с жените и децата си пътуват по градове и села, за да намират работа.
Лазар разказва, че в миналото хората очакват калайджиите, за да дадат съдовете си за калайдисване. Лазар и Василка имат поръчки и живеят от наследените занаятчийски умения на своето семейство. В домакинството си ползват медни съдове, но имат и съвременни.
Майстор Георги Мантов очаква да бъде обявен за „Живо човешко съкровище“.
Кандидатурата е на дневен ред, заради уменията му да изработва ножове „сойка“. През 70-те и 80-те години на ХХ век е хлопкар и ножар в музей „Етър“. Ножовете „сойка“ не са сложни за изработка, но са много пъстри. В миналото са широко разпространени. Възрастните жени „бабуват“ с тях. „Сойката“ се закача на престилката с гайтан. С този нож се срязва пъпната връв на току-що родено дете. Днес „бабичиците“, както наричат тези ножове, се купуват като сувенири.
Георги Мантов няма наследник в занаята, споделя, че кандидатите, които среща, се интересуват преди всичко от парите и не толкова от тънкостите.
„Дойдат за ден, два, три и като се начернят, като се нацапат – бягат. Важно е какви пари се получават за работата, но първо са уменията и след това другото“, споделя наследственият занаятчия.
Много майстори признават, че Петър Паунов от Габрово е най-добрият бакърджия. Самият той казва, че не вярва да е така, но смята, че учениците му са на най-високото ниво. Не са един и двама. Петър Паунов и занаятчии като него поддържат бакърджийството живо в България.
„Ех, майсторе, каква „зараза“ ни вкара в сърцата, не можем да откажем занаята“, казват негови ученици. Понякога се налага да вършат и друго, за да запълнят финансови празнини, но не спират да работят като бакърджии.
Казаните за ракия са едни от любимите на Петър Паунов изделия.
„Тайната на добре изработения казан се крие в материала и във формата. Необходимо е да се спазва аеродинамиката. Колкото е по-дебел материала за казана и колкото повече изпаренията го обхождат, толкова по-вкусна, мека и силна става ракията. Просто е, но трябва човек да се сети.“
Петър Паунов продължава да учи. Обучава хора с интерес към бакърджийството. И сам се учи от себе си.
В родния му град Сопот, мнозина смятат Евгени Димов за най-добър гравьор на Балканите. Уменията му са впечатляващи, но сам той избягва такива определения и смята, че колкото и да е високо нивото на един майстор, винаги по света има някой по-добър.
Евгени Димов гравира върху метал, прави фина дърворезба, резбова върху кост. 25 години професионално практикува, обучава деца и младежи на своите умения.
„Учениците ми не са такива в класическия смисъл. Водя детски кръжоци, в които има около 25 деца. Правя и курсове през определен период от време.“
Евгени Димов гравира много благодарствени надписи, най-ценните от които са свързани с отношение към лекари, спасили здравето и живота на свои пациенти.
Димитър Димитров е медникар от Русе. 20 години практикува занаята, като започва веднага след пенсионирането си от армията. „Запалва“ се по изработката на медни предмети като ученик. Преминава обучение и при семейство роми. Години след това продължава да се учи, явява се на изпит и взема своето „Майсторско свидетелство“.
Димитър Димитров изработва всякакви предмети, но особено красиви са неговите чаши за ракия. Поставено в тях, питието придобива неповторим вкус. Затова майстор Димитър пие своята ракия вечер в медна чаша.