Румяна Денчева има дарбата да разказва обикновени истории по необикновен начин

Публикувана на 23.11.2020 в 16:52

Лицата на музея

Музей „Етър“ е привлекателно за посещения място. Застинало във времето. Съхраняващо една отминала епоха. Съчетаващо спомени от стари нрави и емоции на съвременници. Музеят е силно въздействащ на сетивата. В българите събужда родолюбие, в чужденците – почуда. Още от създаването му през 1964 година, за да се съхранява силата на въплътената в него магия се грижи екип от подготвени специалисти. С времето хората са се сменяли. Нови майстори са „откраднали“ занаята на старите. По-млади научни специалисти са продължили проучванията на предходниците си. Постепенно и незабележимо за публиката, лицата на екскурзоводите са се променяли. Рубриката „Лицата на музея“ започна с представяне на Величка Илиева, която в продължение на 47 години работи за каузата „Етър“. В следващите месеци ще разкажем за хората от настоящия екип. Някои от тях широката публика познава, други – не.

„Етър“ връща Величка Илиева към романтичното българско минало

Румяна Денчева е от първите. Може да не се сетите веднага за името й. Ако обаче се припомни, че точно тя умее да разказва музейните истории по атрактивен и много човешки начин, разбираемо не само за специалисти, но определено атрактивно и за тях – тогава ще се сетите коя е Румяна Денчева.

Благоверните съпруги украсявали с везба нощниците на мъжете си

Тя реши да представи себе си чрез музей „Етър“.

„Когато започнах работа в „Етър“-а преди 18 години, не предполагах в какво приключение се впускам. Приемах го като работно място, което ми дава възможност да се върна към специалността си. Знаех за красотата и спецификите на музея, за славата му по шир и длъж, за авторитета му и хората, които го създават. Дори познавах бегло някои от тях. Но не можех да предположа колко възможности ще ми даде, колко врати ще ми отвори и колко хора от всички краища на страната ще станат мои приятели. А всичко тръгна от това, че работя тук.

Румяна Денчева – една жена, която представи света на мъжете в изложба

Колегията не ме познаваше като човек и специалист, но само споменаването на музея ми отваряше път, даряваше ме с уважение и доверие, което лично не бях заслужила. Те бяха извоювани от музейните специалисти с професионализъм, коректност и новаторството, поддържани десетилетия. Защото музей „Етър” е институция с принос в музейната теория и практика, с които колегията се съобразява и на чиито инициативи откликва.

По време на работата си виждах как колегите от страната идват с желание в „Етър“-а, включват се във всички изяви и как в трудни ситуации колегата е най-близкият човек, с когото да се консултираш, от когото да поискаш помощ, да помолиш за услуга. И винаги имаше отклик. Защото сме съмишленици. В случая не говоря за музеи, с които РЕМО „Етър“ поддържа делови връзки, а за колегите, за конкретния човек, на които мога да звънна и да разчитам за съдействие. И знам, че той ще е насреща, доколкото са правомощията и възможностите му, както аз бих била, когато той позвъни.

Навремето се чудех на колегата Иванка Лилова, която, където и да пътуваше, лично или служебно, не пропускаше да се отбие в музеите, намиращи се по маршрута ѝ. Вече не се чудя – и аз правя така. Защото знам, че освен експозицията, ще видя и колега, ще обменя информация, „ще си сверя часовника“ с това, което правят при тях. Пък току виж, че за следващия сезон е уговорена я изложба, я участие в конференция, я гостуване по някакъв повод. И като споменах конференциите – те не са място само за четене на доклади и формална работна вечеря. Те са обмяна на идеи, опит, музейна практика. Място, на което идват съидейници, хора с интереси – знаещи и можещи, хора с авторитет и идеализъм, достоен за друго, по-добро място и време. А купонът си е купон, защото всеки си е отпуснал душата, защото е сред свои, защото една нива орем и можем да бъдем истински. Затова всички толкова ценим срещите помежду си и се виждаме при всяка възможност.

Не съм активна нито в скайп, нито във фейсбук, нито в електронната си поща, но знам, че ако нещо ми е нужно, чрез тях мога да се свържа с почти всички музеи в страната, че познавам лично човека пред другия монитор и че мога да се обърна към него по име. Защото покрай работата ние станахме и приятели. Не само заради потвърденото „приятелство“ във фейсбук, а защото така го усещаме. Като казах фейсбук – не знам как стои въпросът с приятелите при другите, но над 60% от моите фейсбук приятели са от музеите или хора, с които съм имала служебни отношения – научни работници, библиотекари, майстори на народни занаяти, издатели. Като това съвсем не са всички, с които комуникираме лично-служебно. Всеки път, без значение от вида на връзката, те споменават за красотата на „Етър“-а, засрамвайки ме. Защото затрупана от задачи и проблеми, привикнала към заобикалящия пейзаж и колорит на местоработата си, спирам да ги забелязвам. И трябва да спра за миг, да се огледам и да си дам сметка колко дължа на музея – интересна работа сред омайна природа, магия от допира с друга епоха, името на „Етър“-а, с което се представям пред другите. Името, даряващо достолепието на музея, чистотата и неподправеността на ставащото тук, авторитета на институцията, имаща зад гърба си достижения в изследователската, научната, туристическата и коя ли не още сфери. Трябва време за осмисляне, че във всеки град има един музеен покрив, под който съм добре приета, защото съм от „Етър“-а; да си дам сметка, че служебните ми задължения неусетно са ми дали стотици приятели.

От Магда Милчева – етнограф в РИМ-Хасково, преди години чух мисълта, че „в музеите работят патриоти или идиоти“. Мисля си, че съм от първите и че (дано не е идиотско!) се гордея с това.“

Сподели в

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *