Тодоровден – празник на конете и младите булки
Човекът и конят са спътници от хилядолетия. Тук, на Балканите, коневъдството е документирано от древността – траките се славят с конете си, а прабългарите са конен народ. Денят на св. Тодор, наричан в някои региони „Конски Великден” е празнуван от дедите ни за здравето на конете. Не всички стопани имат коне, но които имат, в този ден участват в селското надбягване – кушия, а победителите – кон и ездач, получават дар. За здраве и приплод на конете в домовете с ездитни и впрегатни животни се месят специални обредни хлябове с форма на кон или украсени с подкова/петало. Те се раздават на близки и съседи от стопанките, които подтичват и процвилват, а трохи и залъци от питите се слагат в зобта на конете.
Конят е бързо, силно, красиво и предано животно, но е и икономически и военен фактор, повод за самочувствие и себеизява. Всеки стопанин се стреми да го има за помощник в работата си. Изцяло на конете и магаретата разчитат занаятите кираджийство, кърджийство, налбантство, коларо-железарство, самарджийство, а всички армии от древността до средата на ХХ в. имат в състава си конница. До изобретяването на влака с парен двигател през ХІХ в., конят е основно средство за транспорт на хора и товари, а скоростта на галопа е предел на бързината. И до днес в разговорната практика мощността на двигателите се измерва в извънсистемната единица „конска сила”, предложена от Джеймс Уат (1736 – 1819), създател на универсалната парна машина.
Конят е герой в изкуството и митовете наравно с ездача си: какво е Крали Марко без верния Шарколия; Александър Велики щеше ли да стигне Индия без Буцефал; кой освен осмокракия Слейпнир може да носи Один; можем ли да разделим Дон Кихот от Росинант? Вихрогон или кранта, конят е до стопанина си – на статуи, красящи площади в целия свят (може ли победителят да е пешак?) или на гроба му, както се пее в песните. Пак той е вестоносец за беда със стопанина си, връщайки се сам в дома му.
Тодоровден е празник и за младите булки в Габровско, наричан „малка сватба”. Тук е неписано правило всеки, ходил на сватба през годината, да иде на гости на младото семейство, за да занесе кравай и подарък, защото „гол” кравай не се дава. Подаръкът – предмет за домакинството, не трябва да е празен, за да не е празна булката – слагат се зрънца жито, ориз и се пожелава „колкото зрънца, толкова деца”. Има и нещо сладко – бонбони, бучки захар, че да е сладък животът на младите. Булката приема подаръците, нарежда ги, за да ги видят всички гости и, понеже празникът е по време на пости, черпи с филия от кравая, намазана с хайвер и украсена с маслина. В по-ново време към почерпката се добавя за жените чашка ликьор, а за мъжете (които по-рядко визитират булки) – ракия. В неделята след Тодоровден най-близките роднини и кръстниците се канят на обед от младото семейство и с това „малката сватба” приключва, а булката „остарява”. Със събраните съдове и пари новото семейство подготвя самостоятелното си домакинство, а които предмети оцелеят, предава на наследниците си.
Автор: Румяна Денчева, уредник в музей „Етър“