Статията е написана от доц. д-р Соня Алексиева, автор на книгата „Човекът, който създаде Етъра“, посветена на първия директор на музея Лазар Донков. Написана е специално за грънчарката Таня Станева за рубриката, посветена на етърските майстори.
Когато за първи път видях „Етър“, този човек си беше отишъл от белия свят преди четири години. Музеят ме порази и развълнува, както, предполагам, всеки българин. Бях с група чужденци и не помня дали тогава чух името му. По-късно, когато разлиствах дипляните, може би не съм търсила създателя, пък и го нямаше изписан никъде. И сега се питам дали някъде от печатните материали или от администраторката на хотела през онзи май на 1980 г. за първи път съм запомнила името. Лазар Донков. Не знам…
Четири години по-късно бях отново в музея – в командировка по читателско писмо. Отворих вратата на грънчарската работилница, но всъщност тогава прогледнах за името… Представих се: репортер в отдел „Писма на читателите“ на в. „Народна младеж“. И аз като колегите задължително – седем дни всеки месец пътувах да подготвям журналистически материали по получени в редакцията читателски писма. Имах десетки срещи с непознати хора, невероятни истории и различни проблеми из цялата страна, тръгвах на път само с едно име и адрес… В онзи месец май на 1984 г. за първи път слушах кой е, какъв е и какво е направил Лазар Донков. В грънчарницата една от неговите ученички – известният майстор-грънчар Виолета Керемидчиева, член на Задругата на майсторите на народните художествени занаяти, ми каза между другото: „За този човек си заслужава да се напише…“
Много часове прекарах тогава в грънчарницата на „Етъра“ по молба на един непознат читател. В писмото си до редакцията той споделяше, че е посетил музея, но най-интересна там му била работата на едно младо момиче – вече майстор-грънчар, която работила на грънчарското колело. И подробно, с усмивка разказвала пред посетителите за занаята, за извайването на съдовете, отговаряла търпеливо на всички въпроси, докато работела. Дали можете да напишете повече за нея и за работата ѝ в музей „Етър“, казва се Таня Станева, така завършваше писмото. В материала по-късно представих нейния кратък път към занаята: родена е в Габрово, учила е в СПТУ по керамика в Троян, била стажант в Етнографски музей на открито „Етър“, а по-късно започнала работа там след като е призната за майстор. Така от 1982 г. се занимава с грънчарство и продължава пътя си в професията до днес с участие в изложби в страната и чужбина, работи с деца и ученици в кръжок по керамика, участва в туристически борси, където представя „Етър“ с колегите си и др.

Няма да забравя разказите тогава на Виолета Керемидчиева и Таня Станева за историята на занаята, за видовете керамика и разликите между тях, за орнаментите, които отличават Бусинската, Троянската, Търновската (Царската), Берковска и разбира се – Габровската. Тази керамика работеха и популяризираха в „Етър“, нейните жълти и зелени цветове показваха на посетителите. А за Таня написах в материала, че изработва с желание всички изделия от традиционния регистър на занаята, но предпочитаните от нея техники на украса са „гребенчата“ и „троянска мокра“.

Тръгнах си за София с прочетените вече циклостилни записки на Лазар Донков – „Кратки бележки по изграждането на етнографския парк-музей „Етър“. От грънчарницата вече ми бяха показали отдалече и един от старите дюлгери, които бяха градили музея. На следващия ден се и запознах с него – Колю Коев. Бях тръгнала за едно, връщах се у дома с друго: вече знаех, че ще напиша книга за създателя на музея. Днес толкова години по-късно искам отново да благодаря за приказката в грънчарската работилница, за споделените спомени и знания, за гостоприемството и за двете глинени звънчета, направени в най-красивия музей на открито…
На следващата 1985 г. отново бях в музей „Етър“. Пишех друг материал, но вече бях прочела много за музея и знаех наизуст писаните бележки на Лазар Донков. По друг начин оглеждах чаршията, къщите, работилниците, инструментите, водата…Търсех хора, с които да говоря за Лазар Донков. И някакъв смешен, несъстоятелен упрек се надигаше в мен. Защо съм се разминала с този човек? Защо не съм се познавала от по-рано с майстора? Защо интуицията не ми е подсказала какъв чепат, нестандартен българин живее под габровското небе? Защо не съм го открила, както с времето открих, обикаляйки из България старите майстори, хора като Петър Креклешки, Баю Добрев, Минко Минков, Драгомир и Роза Милдови, Виолета Керемидчиева… Било е късно. За неговите години, натежали от болести и трудности. Било е рано. За моите открития и занимания…
После през 1986 г. беше следващият ми голям материал за създателя на „Етър“. При едно от пътуванията ми до Габрово през 1988 г. още един човек, който го е познавал, ми каза: „Всеки от нас такава следа да остави след себе си като Лазар Донков – стига!“ Затова исках да разкажа в книгата си – за пътя към върха, независимо как се казва той. За мечтата по този път. За срещите с хората – добрите и лошите. За магията да върнеш назад в историята една цяла епоха. Да я побереш в една чаршия край реката и накараш съвременниците си от целия свят да ѝ се възхитят. Днес след толкова десетилетия, когато отидете в музей „Етър“ и видите жената над грънчарското колело, поздравете я направо със „Здравейте, Таня!“. Няма да сбъркате – това е Таня Станева. И я помолете да ви разкаже най-напред за габровската керамика.
Свети Спиридон – покровител на занаятчиите
По повод 12 декември, деня на св. Сиридон – покровител на занаятчиите, в поредица от статии представяме майсторите на музей „Етър“.