Пазим миналото, градим мостове към бъдещето!
Научете 60 лични истории, свързани с музей „Етър“! До края на 2024 – годината, в която музеят става на 60, ще ги откривате на различни места – по чаршията, във водните съоръжения и другите архитектурни обекти, в разказите на майсторите и екскурзоводите, в публикациите на официалния сайт и социалните мрежи на музея. Предстои Ви едно незабравимо пътешествие, което да стане Ваша лична история, свързана с възрожденското съкровище на България – музей „Етър“.
Лятото на 1912 година е. Европа ври и кипи политически. В ход е подготовката на исторически за страната ни събития – през есента ще започне Първата балканска война, която ще сложи край на доминиращото присъствие на Османската империя на полуострова. Австро-Унгария и Русия вече предприемат сериозни дипломатически ходове в опит да спрат избухването на военен конфликт между България, Сърбия, Гърция и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. 112 години по-късно знаем как завършва всичко и цената, която страната ни плаща. Но по онова време еуфорията от възможността да се обединят български територии вече е обзела почти цялата политическа класа, военните среди и много голяма част от народа ни.
И все пак, еуфорията е повече странично явление в делниците на обикновените хора, въпреки че върху тях ще легне цялата тежест на развилите се в неблагоприятна светлина за България политически решения.
През лятото на 1912, както и днес, всеки има своето ежедневие. Някои се раждат, други си отиват.
Един 28-годишен мъж прави първите стъпки в професионалното си развитие. На 10 юни 1912 година габровецът Минчо Мерджанов получава свидетелството си за завършен курс по кожарство. Обучението продължава два месеца, а наученото му дава добри шансове за цялостна професионална реализация.
Съдбата на българите до 40-те години на XX век не е лека. Много мъже са убити по фронтовете, но за Минчо Мерджанов се знае, че остава жив до 1948. След завършването на обучението по кожарство той създава собствена работилница на приземния етаж на къщата си в квартал Лъката, където е съсредоточено габровското кожарство.
Минчо Мерджанов си отива от този свят доста преди музей „Етър“ да бъде създаден. Но в това единствено по рода си място неговата внучка Миглена Атанасова решава, че най-добре ще бъдат съхранени оставените от дядо ѝ Минчо документи и стари табашки инструменти.
Всичко, което Миглена Атанасова предава на музея, става част от фонд „Занаяти“, където предмети, съпътствали житейските истории на български занаятчии се пазят за поколенията.
През 1977 излиза „Песен за Етъра“, чуйте я!
Потомка на фамилия Шкодреви разказва…
Три поколения от рода на майстор Цвятко са свързани с музей „Етър“