В теренни проучвания на специалисти в музей „Етър“ е записано, че през Трифунците се гадае за времето, плодородието, здравето, любовта и късмета през годината. Ако през първия ден времето е хубаво, реколтата от есенни посеви ще е добра, по третия се гадае за другите посеви.
На 1 февруари Българската православна църква отдава почит към Свети мъченик Трифон, роден около 225 г. в с. Комсада до гр. Апамия, Мала Азия. Вярващ християнин, още от детска възраст по негова молитва Бог върши чудеса. По-късно успява да излекува и дъщерята на император Гордиан III. След него престолът заема император Деций Траян, който предприема гонения на християни. Трифон е заловен, докаран в Рим, подложен на мъчения и обезглавен. Според православния календар 1 февруари е Трифоновден, 2 февруари – Сретение Господне, 3 февруари – Свети Симеон.
В миналото в България денят на Св. мч. Трифон, смятан за покровител на лозари, соколари, градинари, винари, бъчвари и кръчмари.
В народния календар първите три дни от Малък Сечко са известни като Трифунците, вълчи дни, вълчи празници, защото тогава е брачния период на вълците, които „бесуват“. В миналото сред българското население се спазват редица забрани, табута, за да бъдат предпазени от вълчата напаст хората и добитъка. Не се пали огън на открито, не се изхвърлят навън въглените и пепел от печките. Жените не похващат женска работа, не режат с ножици, за да не отварят устата на зверовете, не се пипа остър предмет, за да не се острят зъбите им. Не се шие и кърпи дреха, защото който я носи ще го захапят вълците. Не се пипа вълна и вълнено платно за да не нападат хищниците овцете. И през трите дни, особено през втория Трифунец, от страх пред сивите зверове, си избягва дори споменаването на думата вълк.
В теренни проучвания на специалисти в музей „Етър“ е записано, че през Трифунците се гадае за времето, плодородието, здравето, любовта и късмета през годината. Ако през първия ден времето е хубаво, реколтата от есенни посеви ще е добра, по третия се гадае за другите посеви.
В народни вярвания светецът е и брат на Света Богородица. Легендата гласи, че в началото на февруари, докато подрязвал лозето си, той видял Светата Майка с пеленаче в ръце и ѝ се присмял. На Богородица ѝ домъчняло, но нищо не отвърнала. Като минавала покрай къщата му обаче, казала на жена му да бяга да превърже мъжа си, защото си е отрязал носа. Жената се затичала и видяла, че мъжът и, малко „понаправил“ глава, подрязва лозето и притеснена му споделила какво е казала Дева Мария. Той отново се присмял, казвайки че не е пиян, та да си отреже носа. За да покаже как зарязва замахнал с косера и отрязал носа си – оттук и различните наименования на празника – Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.
Трифон Зарезан е обвързван с много обичаи, някои от които запазени и до днес. Празникът е изцяло мъжки, с ясно разграничени ритуали при мъжете и жените. На лозята отиват само мъжете. Стопанката става рано сутрин, омесва и изпича обреден хляб (пита), украсен с лозово листо. Освен нея задължително приготвя варена или печена кокошка, пълнена с ориз или булгур, която с бъклица с вино слага в нова вълнена торба и изпраща мъжа си на лозята. Като стигне до лозето стопанинът се прекръства и с косера отрязва три пръчки от три лозови корена (кютуци, главини). От пръчките свива венец и го слага на калпака си, а лозите полива с част от донесеното вино, светена вода или от Трифоновден, поръсва с пепел, запазена от Бъдни вечер – този ритуал се нарича „зарязване“.
След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират на обща трапеза. В миналото в много райони на страната се избира цар на лозята, заможен човек, който прави хубаво вино. На главата му слагат венец от лозови пръчки, возят го в каруца, шейна или колесар, теглени от лозарите и обикалят къщите в селото, където ги черпят с вино. Накрая отсядат в къщата на царя, който посреща и черпи всички.
През деня на лозето и по пътя към селото се играят хора, а след това на мегдана се играе Зарезанско или Трифонско хоро, в което участват само мъжете, закичени с лозови венци и пръчки.
Автор на текста е Дамян Христов, уредник „Занаяти“.
Следвайте музей „Етър“!