„Подземни води – да направим невидимото видимо“

Публикувана на 22.03.2022 в 10:57

22 март е обявен за Световен ден на водата. През 2022 г. акцентът е върху подземните води, а мотото е: „Подземни води – да направим невидимото видимо“.

Почти цялата течна прясна вода в света е подземна. Тя поддържа доставките на питейна вода, канализационните системи, земеделието, промишлеността и екосистемите. Животът ни не би бил възможен без подземни води. Повечето сухи райони на света зависят изцяло от тях. Затова ние трябва да насочим своите усилия да ги защитим от замърсяване и да ги използваме пълноценно и правилно, като балансираме между нуждите на хората и планетата.

Подземните води в България имат повсеместно разпространение и играят важна роля за формирането на природната среда. Те са възобновяем ресурс и представляват съществена част от оттока на страната (28-32%). Те са основен източник на питейно-битово водоснабдяване на преобладаващия брой населени места в България.

В миналото кладенците са били едни от най-важните източници за водоснабдяване с подземната вода. В зависимост от природните дадености, у нас се изграждат различни съоръжения за добиване на безценната течност. Много от тях се използват и до днес, особено в по-отдалечените планински райони.

Но какво е било тяхното практическо приложение в миналото и имали ли са присъствие в българската фолклорна традиция?

Според големия български етнограф проф. Христо Вакарелски до края на ХІХ век много често вода за пиене и за домашни нужди е черпена направо от реките. Тази практика съществува най-вече в планинските села, където реките са с чиста вода. Хората наливат течността в глинени, дървени или метални съдове. За да се запази водата чиста, отгоре слагат дъски или каменни плочи. В повечето случаи правят каменен зид, а отгоре слагат кух дънер. Подобно съоръжение в Североизточна България се нарича стỳбел или стỳблица, а в останалите райони на страната – кладенец. От тези т.нар. плитки кладенци водата може да се гребе направо с ръка или с подходящ съд в ръка.

В равнинните части, където водата е по-далеч от повърхността, се изкопават дълбоки кладенци. Те имат почти цилиндрична форма и са иззидани с камъни. За да се достигне до подземната вода се използват приспособления за ръчно спускане и изваждане на ведрото. Едно от тези приспособления се нарича кобилица или геранило. Приложимо е при дълбочина по-дълбока от 7-8 метра. Представлява лост от голямо и здраво стъбло, прикрепено към вертикална подпора. В по-късата част се поставят тежести. Върхът на по-дългата се ориентира точно над центъра на кладенеца. Към това рамо се прикачва въже, чиято дължина отговаря на дълбочината, от която ще се добива вода. При празен съд тежестта повдига геранилото. А когато е пълен, необходимо е малко усилие, за да бъде издигнат на подходяща височина.

Кладенец с кобилица или геранило

Широко приложение има и макарата, на която се навива въже или верига с кофа.

Кладенец с макара. – България в началото на ХХ век. Фотограф:: Георги Пасков.

Когато нивото на подпочвената вода е на голяма дълбочина, някога използват т. нар. „врътки”, които се задвижват с човешка сила, с волски или конски впряг. Това са дървени кръгове, вертикално закрепени близо до кладенеца.

Този по-сложен механизъм увеличава многократно дължината на въжето, както и количеството на извадената водата. Понякога те достигат до 50 м. дълбочина. Край тях обикновено има дървени корита, които се пълнят за поене на добитъка.

Дълбоките кладенци се наричат още бунар, геран и т.н.

По правило кладенците са на открито, в дворовете на къщите или в общинските земи.

Важна роля в равнините имат и т. нар. дулапи – дървени колела, сковани от дъски, частично потопени във водата. На всяка от осите на дулапа има дървени кофички, които една по една се пълнят с вода. Достигайки до най-високата точка на колелото, те се обръщат от собствената си тежест, а водата се излива в голямо корито. Дулапите се използват най-вече в градинарството.

Дулап край София, 1930 – Вакарелски, Х. 1977. Етнография на България., с.319

Много легендите и обичаите са свързани със сакралното значение на кладенеца и до днес привличат вниманието на изследователите. Свалянето на булото, т. нар. „отбулване” е един от сватбените ритуали, изпълняван до кладенец. На сутринта след първата брачна нощ кумът (на някои места деверът или зълвата) отвежда булката до далечен кладенец, разположен на високо, чисто място. С помощта на точилка или пръчка от плодно дърво кумът сваля булото от главата на невестата. След това тя обикаля три пъти в кръг, разпръсквайки наоколо житни зърна. После налива вода – за първи път в новото си социално положение. Счита се, че така младата жена се приобщава към новото си семейство, показвайки почит към предците и покровителите на рода.

Според народните представи кладенецът е своеобразен път към отвъдния свят. С култа към мъртвите са свързани и някои практики около големи християнски празници – Спасовден, св. Троица, Задушница. Разпространено е и поверието, че ако човек отиде мълчешком рано сутринта на Спасовден при пуст кладенец и се погледне в него, ще види не своя образ, а този на свой починал роднина, за когото мисли в момента.

По цялата българска територия има десетки легенди, посветени на самодивите – обитателки на кладенци и извори и едни от най-популярните образи в народната митология. Според фолклорните вярвания, те излизат след залез слънце. Затова е забранено да се ходи за вода по това време. Иначе самодивите ще „устрелят“ човека (ще му изпратят лоша болест) и той ще се разболее и ще умре.

Автор: Росица Бинева, главен уредник на музей „Етър“

Ползвана литература:

WORLD WATER DAY 2022

Вакарелски, Х. 1977. Етнография на България. София: Издателство „Наука и изкуство“.

Българска митология. Енциклопедичен речник.1994.София: Издателство 7М+ЛОГИС

Сподели в

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *