Анна Александрова е аниматор в музей „Етър“. Тя е педагог по образование, държи на прямотата в човешките отношения и има талант да стреля право и пряко в целта. Майка е на две прекрасни пораснали момчета, забелязва малките детайли в голямата картина, а в свободното си време обича да пътува и да се радва на живота. Анна може да бъде благодатен дъжд, но може да бъде и ураган от емоции.
Ето какво споделя тя за себе си и работата си като аниматор в музей „Етър“:
Тази година имахме труден сезон – много динамичен и непредсказуем. Неведнъж това лято се питах: струва ли си? Нервите, усилията? Дълго време не намирах отговор, но една неочаквана среща през август ми помогна да открия смисъла. Случи се по време на шестото издание на образователната програма „В света на старопланинската архитектура“. Аз съм ангажирана с провеждането й последните четири години. Работата около организацията на тази проява така ме увлича, че често губя представа за време и пространство. Радвам се на постигнатото от всеки участник, както и на споделеността, която сплотява и вдъхновява всички.
Та залисана в реденето на поредния дувар чувам зад гърба си:
– Какво правиш точно тук и то точно ти?
Обръщам се и виждам мой колега и приятел от студентските години, с когото заедно тренирахме в отбора, представящ България на международни първенства. Той обаче грабна медал от Олимпиада, а аз не стигнах до там, защото избрах да родя големия си син. Спортната стрелба беше моята първа страст. Три пъти мери, един път режи! Така започна съзнателната част от живота ми и след „голямото мерене“ станах „майстор на спорта“.
Ненадейната среща ме върна в младостта. Спомнихме си времето, когато бяхме сигурни, че пътят е ясен и че е достатъчно да следваме избраната посока, защото тя е вярната посока за развитието ни. Този мой приятел ми припомни как харесвах тогава предизвикателството на трудните цели. Как с упоритост и постоянство се втурвах в дългия процес на натрупване на знания, изграждане на умения, за да стигна до заветната целта! И пак така, отново и отново, но с по-високи изисквания към мен самата и моите резултати. Беше завладяващо. Постепенно в мен се оформи идеята, че мога да надградя собствените си постижения и започнах да работя с млади таланти, и да се гордея с техните резултати.
Тази приказка, обаче, свърши, защото парите за спорт в държавата свършиха когато спряхме „да строим комунизма“. Тогава ми се наложи да прегърна друга моя любов от детството – българския фолклор. Изненадващо за мен самата и много спонтанно, приех предложение за работа в отдел „Култура“ на Община Габрово. Не, че за култура имаше пари, трябваше сами да се борим за всеки лев, но да организирам концертната дейност на Фолклорен ансамбъл „Габрово“ за мен се оказа поредното предизвикателство пълно с уроци. Работата с хора на изкуството, особено професионалисти хич не е шега, но удовлетворението след големите концерти и по време на турнетата в чужбина, не може да се опише и сравни с нищо. Ликуването на публиката, усмихнатите лица и потните прегръдки на изпълнителите даваха смисъл на цялото ми тичане. И в тази ми опитност виждам как се повтаря процеса на поставяне на невъзможната цел, следва работата – ден след ден, седмици, а понякога месеци до постигане на желаните резултати. Спорта вече ме беше научил – отказване няма!
Властта отново се смени – новата общинска управа ликвидира професионалните ансамбли и за мен последва завой пореден. Захванах се с организиране отдиха на учащите в Габрово и региона. Работата ми включваше срещи с деца, учители, родители и много логистична дейност по почивните бази, сформиране на екипи, изработване на програми. Беше трудно, но безкрайно интересно и динамично, даже почти между другото родих втория си син и много бързо се завърнах отново в работната среда, защото там сезоните не чакат. Изнизаха се бързо още десетина годинки. Уви, едва след като и те отминаха разбрах, че точно те са били годините ми на споделено щастие. Щастието да бъда половинката от едно цяло изчезна в един миг – изгубих съпруга си. А колко нелеп е факта, че косвено точно моята първа страст – стрелбата, ми го отне. Години ми бяха нужни, за да си върна фокуса и да си припомня, че колкото е по-трудна целта, толкова е по-голямо удовлетворението. Разбрах, че рутината в работата не ми помага и че ми е необходима промяна.
Така в музей „Етър“, открих новото си предизвикателство. Знам, че народът е казал „стар вол трудно се припряга“, но пък за препатил вол нищо не съм чувала, така че впрегнах се в колата и „дий воле, дий…“ Динамиката в работата с хора, като аниматор, е увличаща. Децата са толкова искрени в общуването си, че успяват да ме заредят за много дълго време. Радват ме с усмивките си и желанието за споделяне, защото вече знам колко усилия изисква искреността. Трудно е да намираш индивидуален път към всеки попаднал в музейната среда и да го докоснеш някак запомнящо се… нужен е подход и усет за скритите потребности на хората… ако успееш да провокираш по един човек всеки ден – да помисли, да потърси, да попита, да научи! И да се завърне някога и то не сам. Значи си е струвало! И не са останали напразни и предизвикателствата, и усилията. Мисля, че ми се получава… А най-голямо удоволствие изпитвам от екипната работа, защото съм убедена, че в това е нашата супер сила!
Така неочаквано, през август, на чаша вино с приятел, намерих отговор на въпросите „Струва ли си?“ и „Какво правя точно тук?“. Ами струва си! Посрещам поредното предизвикателство в живота си. Преодоляването му определено ми харесва. И съм точно тук защото „камъкът си тежи на мястото“!