Дамян Христов: „Музеят, както и историята, се създават от личности – важно е да се познава техния дух“

Дамян Христов е уредник в отдел „Занаяти“.
Музей „Етър“ е привлекателно за посещения място. Застинало във времето. Съхраняващо една отминала епоха. Съчетаващо спомени от стари нрави и емоции на съвременници. Музеят е силно въздействащ на сетивата. В българите събужда родолюбие, в чужденците – почуда. Още от създаването му през 1964 година, за да се съхранява силата на въплътената в него магия се грижи екип от подготвени специалисти. С времето хората са се сменяли. Нови майстори са „откраднали“ занаята на старите. По-млади научни специалисти са продължили проучванията на предходниците си. Постепенно и незабележимо за публиката, лицата на екскурзоводите са се променяли. В рубриката „Лицата на музея“ разказваме за хората от настоящия екип. Някои от тях широката публика познава, други – не.

Започнах работа в музей „Етър“, благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата. Няколко пъти се бях интересувал дали има свободни позиции, защото търсех промяна в професионалния си път. Привличаше ме идеята да приложа специализацията си по история именно тук. Отраснал съм в Габрово и съм свидетел на създаването и развитието на музей „Етър“, живея съвсем близо до това магнетично кътче в Балкана и то е свързано дори с много приятни лични спомени. Точно преди активния туристически сезон през 2013 г. получих шанс да стана новият екскурзовод с руски език и оттогава с удоволствие посрещам любознателни гости.

Предишният ми опит в сферата на туризма беше свързан с работа с групи от бившия СССР, които посещаваха Габрово преди 1990 г. В следващите близо 15 години съм отразявал интересни събития в музея като журналист в различни местни медии. Познавах отблизо успехите на майсторите и специалистите, отношенията с други институции в областта, имах и добра представа за предизвикателствата пред музейната дейност. Винаги съм изпитвал уважение към всички, свързани със създаването и развитието на този уникален обект от национално значение.

Когато се включих в екипа, получих възможност да се запозная по-добре с всичко случващо се „в кухнята“ – там, където се създават и представят пред публика различните музейни форми. Вече осем години имам удоволствието да си сътруднича с дългогодишни специалисти, научих много нови неща от тях. Винаги се изненадвам приятно, че има още какво да уча и от тях, и от младите колеги.

Позицията на екскурзовод беше за мен до голяма степен в зоната на комфорт в самото начало, защото и преди това бях водил в музея и приятели, и групи от чужбина. Винаги съм обичал да работя с хора, да мога да съм полезен с интересна за тях информация. Имам стаж и като учител по история и руски език. Отделям често свободното си време за изучаване на миналото и етнографията в региона дори като хоби. Невероятно е как винаги може да се намери нещо любопитно, с което да се обогати и допълни всяка беседа. Макар и ориентирана към миналото, информацията, която поднасяме, трябва винаги да е жива и вълнуваща, да ангажира вниманието на съвременните посетители. Те трябва да запомнят идването си, така че или да искат да се върнат, или да накарат други да дойдат след тях.

Ето защо ключ към успеха на беседата е индивидуалният подход. Не само за групата, а за всеки човек в нея трябва да се намери точният начин на общуване. Някои се впечатляват по-скоро от фактите – дати и числа, свързани с всяка работилница. Други се вълнуват много повече от детайли за бита или особености на поминъка на балканджиите в миналото. Посещението на музея често се оказва много повече от билет за разходка назад във времето. За много хора то е шанс да си припомнят близки и места, които може отдавна да са загубили. Ние споделяме това преживяване заедно с тях и трябва да проявим уважение към съкровения момент. Виждайки някой предмет в експозицията, посетителите често възкликват „А, същото го имаше в къщата на баба!“. Все по-често обаче им е трудно да се сетят за името на „това нещо“. В тези ситуации се изисква особен усет – не да побързаш да поднесеш информацията наготово, а да помогнеш на човека да си спомни думичката, използвана от неговата баба, за да извикаш усмивка от детския спомен.

В подобен ден се запознах с правнука на Петър Димитров Саков – Димитър. Докато бях с група в емблематичната за музея Сакова къща, по стълбите се качи мъж на моята възраст и каза: „Тук е като къщата на дядо!“. Въобще не предполагах, че именно той е правнук на собственика, чийто дом е пренесен в „Етър“. Просто предложих да разкаже какво точно си спомня. Завърза се разговор, посетителите бяха много впечатлени от случайната среща и дори си направиха снимки с него. За съжаление, по-късно Димитър почина, но благодарение на тази случайност успяхме да издирим наследниците на Петър Сака. Музеят, както и историята, се създават от личности – важно е да се познава техния дух.

Благодарен съм за предоставената ми възможност да продължа работата си като уредник в отдел „Занаяти“. Това е голяма отговорност и поставя нови предизвикателства пред мен, защото майсторите и техните работилници са сърцето на „Етъра“.

Допада ми и решението на ръководството на музея да се даде шанс на екскурзоводите и информаторите да организират различни тематични събития. Така развиваме своите умения за работа в екип, надграждаме и обогатяваме знанията си взаимно, успяваме да погледнем работата си от различен ъгъл. За мен това е изключително важно, защото съхранява усещането за динамика и актуално развитие на музея.