Музей „Етър“ е привлекателно за посещения място. Застинало във времето. Съхраняващо една отминала епоха. Съчетаващо спомени от стари нрави и емоции на съвременници. Музеят е силно въздействащ на сетивата. В българите събужда родолюбие, в чужденците – почуда. Още от създаването му през 1964 година, за да се съхранява силата на въплътената в него магия се грижи екип от подготвени специалисти. С времето хората са се сменяли. Нови майстори са „откраднали“ занаята на старите. По-млади научни специалисти са продължили проучванията на предходниците си. Постепенно и незабележимо за публиката, лицата на екскурзоводите са се променяли. В рубриката „Лицата на музея“ разказваме за хората от настоящия екип. Някои от тях широката публика познава, други – не.
Павлина Дамянова – уредник „Духовна култура“ в музей „Етър“
Чудех се как да започна своето представяне в рубриката „Лицата на музея“? Изминаха осем години от подписването на договора, който регламентира работата ми в „Етър“. За някои този период от осем години ще се сторят много, за други малко. Истината е, че аз не ги усетих. Хората казват, че ако обичаш професията си, няма да имаш и един работен ден. И май са прави. Подписването на договора ми съвсем не е началото на моята връзка с музея.
Музеят е една приказка
Още съвсем малка родителите ми ме водеха на разходка в музей „Етър“ и задължително ми купуваха захарно петленце. Заобичах това място – къщичките, шумът на реката, звуците, които се чуваха от работилниците и сладичкото, което ми купуваха, разбира се. Все едно се пренасях в някоя приказка.
Когато станах на пет години, намерих хобито си, което и до ден днешен е част от живота ми – да танцувам народни танци. Така почти за всеки празник идвах с ансамбъл „Сивек“ в музей „Етър“. С времето неусетно заобичах историята и традициите, някак си реших, че искам да се занимавам с това.
Спомням си, когато си подавах документите в университета, написах, че единственото ми желание е да изучавам етнология. Върнаха ме да допиша още специалности, но аз бях убедена, че друго не искам. И така, приеха ме през 2007 година в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, специалност „Етнология“. След това, отново там, завърших магистратура „Управление на културното наследство“. Бях твърдо решена, че виждам себе си в тази сфера и започнах да си търся работа по специалността.
Върнах се у дома, за да се родя
Естествено перспективите на големия град ме привличаха повече от това да търся развитието си в Габрово. Един ден споделих със своите родители, че единственото нещо, което би ме върнало в родния ми град е музей „Етър“. И както казва народът – „внимавай какво си пожелаваш“. Професионалният ми път започна в Етнографската къща към Историческия музей в Асеновград, където работих девет месеца. Често се шегувам, че това е символично число – времето на една бременност. Върнах се у дома, за да се родя.
Неслучайно започнах с това, че освен работен и творчески, този мой път е приключение и предизвикателство. Всеки ден в музея е различен и носи своите преживявания. Хората масово си мислят, че музейната работа е скучна, демоде. Че я работят основно хора на средна възраст. Тъжно ми е от това и се надявам един ден мнението да се промени. Ние, младите, които работим в музеите, да го променим.
Ако правиш нещо с любов, винаги си личи
Невинаги финансовият стимул е определящ фактор. За тези осем години имам безброй спомени, запознанства, приятели, преодолени предизвикателства, усмивки и сълзи. И всеки ден си заслужава. Надявам се, въпреки ситуацията, в която се намираме към днешна дата, хората да посещават музеите, за да събират знания и преживявания.
Аз си пожелах нещо на глас и то ми се сбъдна. Сега остава да го изживея.
Още лица на музей „Етър“:
Главният уредник Росица Бинева
Екскурзоводът Веселина Кънчева
Паметта на музея Величка Илиева